Поглеждаш в огледало.
Ти ли си това.
Или не.
Докосваш.
Никога цигарата не е била по дълга...
Излиза дим.
От цигарата ли е.
От студа.
Или е просто духът ти, който иска да излезе навън и да закрещи.
Да вика.
Кой чува духовете.
Кой чува виковете.
Кой чува погледите.
Кой ги вижда.
Прекалено зает си със мисли.
Пак се вглеждаш.
Огледален образ.
А колко малко показва.
А колко различен е.
Дори не плачеш вече.
Дървени хора.
Дървени мечти.
Празни мисли.
Празни думи.
Вървиш,а следите къде са.
Пътя забравя съдбите на хората вървели по него.
И защо да помни?
Отваряш една врата,
затръшваш друга.
Обръщаш гръб на себе си.
А после.
Снимки разни.
Спомени разни.
Мечти разни.
И после какво.
Пак всичко е само декор.
Нищо истинско.
Само фалшиви мании.
Фалшиви фобии.
А толкова изтъркани.
Използвани за оправдания в удобния момент.
А когато няма нужда от тях.
А когато няма нужда от нищо.
Когато в главата няма нищо.
Когато в сърцето няма нищо.
Когато вече всичко е толкова изморено.
Толкова изморително.
Какво правиш
Когато стигнеш до върха,но толкова късно, че целият сват те е изпреварил.
Ами ако силите дори не стигнат за да се дотътриш до върха.
Когато по-средата на пътя разбереш,че няма какво повече да дадеш от себе си.
Тогава?
Тогава как да стигнеш до хепи енда.
Тогава кой решава да освети мислите.
Да ти покаже сълзите.
Ето,и те дойдоха.
Не разбираш нали.
И аз.
Погледни по отблизо.
Светлини много.
А твоята къде е.
Защо се губи.
Свещта свърша.
Казват ти: “Ти можеш да си нещо повече.”
Те от къде знаят.
А ти от къде знаеш.
Ето.
Вече плача.
Най-накрая.
Тъкмо мислех,че съм се превърнала в един от онези дървени хора.
Изобщо на кой му пука
Какво мисли човека до него в метрото,
в автобуса или трамвая.
Как това променя теб,
Твоите мисли,
Твоите чувства.