ne sum winowna che ne obichash torta.
i ne razbiram zashto ne razbirash.
i pak.
blagodarq za deserta.

край вече.чуваш ли?

[23:06:56] Fire That Flows Forth каза: край.заключ.

-Какво правиш?
-Опитвам се да лапна снежинка и да я глътна..
-о..разбирам
а на денят му остават още час два живот.
усмихни му се.
усмихни се на мен.

15.03.09. елинце каза:
мерси.
радвам се, че си я върнах.
и че вече не се насилвам да се усмихна.
и вчера усетих моята Кали.


о,усмивке.
радвам се че си тук.
точно сега.
или винаги?
както и да е.
радвам се просто.
а мишките.
те са умни животни.
разбираш нали?
(:

защо ли ми пука..

Имаш ли представа за какво говориш.
Защото аз не.
Не те разбирам.
Или не ти вярвам.
Има ли значение.
Забрави.
Вече няма значение.
Когато думите е дойдат на време стават безсмислени
Честит рожден ден..

заключвам се..

Студено е.
Бягам от реалността тихо,бавно.
Нощта се изплъзва от стенещия град.



















Улиците притихнали,плувнали в тъга.
И пак съм сама,застинала на балкона,потънала в мойте си мисли.
Не мога вечно сама.
Ти можеш ли.
Ще ми кажеш ли какво се случва с мечтите.
Какво става с болката.
В какво се превръщат сълзите.
Въпроси,въпроси.
Студено е.
Стоя загледана в уличната лампа.
В тъмнината снежинките не се виждат.
Долавям само как дъхът ми ги разтапя..превръщат се в капчици.Умират.
Това ли се случва и с мен.И аз ли подобно на снежинка губя надеждите,вярата си..
И аз ли търся назад във времето тишината на една умираща мечта.Тихият стон на една умираща снежинка.Безмълвието на оттеглящата се истина..
Това ли съм аз?
Това ли са снежинките.
Да..За съжаление скърцащата врата,зад която крия себе си, се отваря само,когато реалността изчезне.
И плахите стъпки на нощта отново изместват зловещия шепот на вятъра.
Това съм аз.
Една скърцаща дървена врата.
Заключена.

карнавалени лица

Трудно ми е да повярвам..
Да се примиря..
Не беше такава..
А днес си..
Познавах те различна и чесно казано повече те харесвах..
Много поза сега,много грим.
И много маски.
Сега на мода са маскирани хора?
Като карнавал.

Поглеждаш в огледало.
Ти ли си това.
Или не.
Докосваш.
Никога цигарата не е била по дълга...
Излиза дим.
От цигарата ли е.
От студа.
Или е просто духът ти, който иска да излезе навън и да закрещи.
Да вика.
Кой чува духовете.
Кой чува виковете.
Кой чува погледите.
Кой ги вижда.
Прекалено зает си със мисли.
Пак се вглеждаш.
Огледален образ.
А колко малко показва.
А колко различен е.
Дори не плачеш вече.
Дървени хора.
Дървени мечти.
Празни мисли.
Празни думи.
Вървиш,а следите къде са.
Пътя забравя съдбите на хората вървели по него.
И защо да помни?
Отваряш една врата,
затръшваш друга.
Обръщаш гръб на себе си.
А после.
Снимки разни.
Спомени разни.
Мечти разни.
И после какво.
Пак всичко е само декор.
Нищо истинско.
Само фалшиви мании.
Фалшиви фобии.
А толкова изтъркани.
Използвани за оправдания в удобния момент.
А когато няма нужда от тях.
А когато няма нужда от нищо.
Когато в главата няма нищо.
Когато в сърцето няма нищо.
Когато вече всичко е толкова изморено.
Толкова изморително.
Какво правиш
Когато стигнеш до върха,но толкова късно, че целият сват те е изпреварил.
Ами ако силите дори не стигнат за да се дотътриш до върха.
Когато по-средата на пътя разбереш,че няма какво повече да дадеш от себе си.
Тогава?
Тогава как да стигнеш до хепи енда.
Тогава кой решава да освети мислите.
Да ти покаже сълзите.
Ето,и те дойдоха.
Не разбираш нали.
И аз.
Погледни по отблизо.
Светлини много.
А твоята къде е.
Защо се губи.
Свещта свърша.
Казват ти: “Ти можеш да си нещо повече.”
Те от къде знаят.
А ти от къде знаеш.
Ето.
Вече плача.
Най-накрая.
Тъкмо мислех,че съм се превърнала в един от онези дървени хора.
Изобщо на кой му пука
Какво мисли човека до него в метрото,
в автобуса или трамвая.
Как това променя теб,
Твоите мисли,
Твоите чувства.