Студено е.
Бягам от реалността тихо,бавно.
Нощта се изплъзва от стенещия град.
Улиците притихнали,плувнали в тъга.
И пак съм сама,застинала на балкона,потънала в мойте си мисли.
Не мога вечно сама.
Ти можеш ли.
Ще ми кажеш ли какво се случва с мечтите.
Какво става с болката.
В какво се превръщат сълзите.
Въпроси,въпроси.
Студено е.
Стоя загледана в уличната лампа.
В тъмнината снежинките не се виждат.
Долавям само как дъхът ми ги разтапя..превръщат се в капчици.Умират.
Това ли се случва и с мен.И аз ли подобно на снежинка губя надеждите,вярата си..
И аз ли търся назад във времето тишината на една умираща мечта.Тихият стон на една умираща снежинка.Безмълвието на оттеглящата се истина..
Това ли съм аз?
Това ли са снежинките.
Да..За съжаление скърцащата врата,зад която крия себе си, се отваря само,когато реалността изчезне.
И плахите стъпки на нощта отново изместват зловещия шепот на вятъра.
Това съм аз.
Една скърцаща дървена врата.
Заключена.
